Съгласих се. Въпреки че не вярвах старият мюбарек да притежава необикновени познания, може тези, които имаше, да са били достатъчни за изработването на някакво безотказно приспособление за обезвреждане на чужди пришълци. Заключихме отново и изгасихме факела.

Като тръгвахме по обратния път, към нас се спусна някаква женска фигура. Не можах да видя лицето й. Тя хвана края на дрехата ми и притисна устни към нея, още преди да успея да й попреча.

— Видях на светлината на факлата, че си ти, ефенди, и исках още веднъж да ти благодаря. Беше билкарката Небатия.

— Какво търсиш тук горе? — попитах я аз. — Присъства ли на залавянето на пленниците?

— Не. Не изпитвам радост да гледам такива нещастни хора. Но бях в двора на коджабашията, като трябваше да те съдят. Ефенди, ти се държа храбро, но си спечели и зъл враг.

— Кой? Мюбарекът ли?

— Нямам предвид него, въпреки че и той те мрази. Говоря за коджабашията.

— Не се и надявам да ме удостои с особена любов, но и като враг няма от какво да се страхувам от него.

— Въпреки това те моля да бъдеш предпазлив!

— Толкова ли е зъл?

— Да. Съдията е олицетворение на властта, но тайно подпомага хората на Жълтоликия.

— А! Откъде знаеш това?

— Често е идвал тук горе при мюбарека.

— Не се ли лъжеш?

— Не, виждала съм го съвсем ясно на лунната светлина, а в тъмните нощи съм разпознавала гласа му.

— Хм! Толкова често ли си идвала тук горе?

— Да, въпреки че мюбарекът ми беше забранил. Обичам нощта. Тя е приятелка на човека. Оставя го сам с Бога и не позволява да бъде попречено на молитвата му. А има и растения, които могат да се намерят само през нощта.

— Наистина ли?

— Да. Както има растения, които ухаят само през нощта, така има и такива, които будуват нощем, а през деня спят. Тук горе има такива нощни приятели, при които седя, за да говоря с тях и да се ослушвам за отговорите им. В последно време ми беше много трудно да правя това. Но днес ти разобличи моя враг. Той е арестуван и аз веднага излязох, за да си откъсна след полунощ един крал.