Отправих се към хана, където ме чакаха за закъснялата вечеря. Седяхме в същата стая като на обяд. Разговорът беше много оживен, защото събитията през деня даваха богат материал за обмен на мисли, и когато легнахме да спим, отдавна беше минало полунощ.

Дадоха ми най-хубавата стая, до която се изкачих по една стълба. Тъй като бяха приготвени две легла, взех малкия хаджия при себе си. Знаех колко се радваше на такива доказателства за приятелство.

Като се канехме да се събличаме, часовникът ми показваше малко след два. Тогава някой почука долу на портата, която вече беше заключена. Отворих капака на прозореца и погледнах навън. До портата стоеше човек, но не можех да го разпозная.

— Ким дир? (Кой е?) — попитах аз.

— О, това е твоят глас — отвърна ми някаква жена. — Нали си чуждият ефенди?

— Да. А ти билкарката ли си?

— Да, ефенди. Слез долу! Трябва да ти кажа нещо.

— Наложително ли е?

— Разбира се.

— Ще мога ли отново да се върна да спя?

— Няма да е веднага.

— Чакай! Идвам.

След минута двамата с Халеф бяхме долу.

— Знаеш ли какво се случи, ефенди? Или по-добре ми кажи с колко време разполагаш още. Виж моя крал Хаджи Мариям!

Небатия ми го подаде в ръка. Бодливият трън беше две педи широк, но наистина тънък като острие на нож. Въпреки тъмнината светлата зигзагообразна линия върху дългата тясна корона ясно се виждаше. Наистина тя не «светеше», но излъчваше доста силен, почти фосфоресциращ блясък.

— Сега вярваш ли ми? — попита ме тя.

— Не съм се съмнявал в думите ти. Тук е много тъмно, ще дойда при теб утре сутринта, за да разгледам подробно тръна на дневна светлина. Кажи сега какво искаш да ми съобщиш!

— Нещо много лошо: затворниците избягаха.