— Какво? Наистина ли? Откъде знаеш?

— Видях ги и чух какво си говореха.

— Къде?

— Горе на планината, до колибата на мюбарека.

— Сихди! — подскочи Халеф. — В такъв случай моментално трябва да тръгваме към планината. Ще ги убием, иначе животът ни е в опасност.

— Почакай! Първо трябва да разберем всичко. Кажи ми, Небатия, колко души бяха?

— Тримата непознати, мюбарекът и коджабашията.

— Какво? Коджабашията е бил при тях? — учудих се аз.

— Да. Той самият ги пусна, за което получи от мюбарека пет хиляди пиастъра.

— Сигурна ли си?

— Чух го много добре — уверяваше ме Небатия.

— Разкажи, но накратко! Не бива да губим време.

— Бях откъснала белия трън и тръгнах да се връщам през просеката. Тогава видях, че откъм града идват четирима мъже. Не исках да ме забележат и се скрих в ъгъла, образуващ се между колибата и зида от развалините, в който тя се опира. Четиримата понечиха да влязат в колибата, но тя беше заключена. Трима от тях не познавах. Четвъртият беше мюбарекът. Говореха, че ги е освободил съдията и щял да дойде веднага, за да си вземе петте хиляди пиастъра за услугата. Щяха да тръгват, след като му платят, но трябвало да ви отмъстят. Единият каза, че сигурно си щял да тръгнеш към Радова и Истип. По пътя щели да ви нападнат аладжите.

— Какви са тези аладжи?

— Не знам. После дойде коджабашията. Тъй като никой от тях нямаше ключ, разбиха вратата с ритници. Запалиха фенер и отвориха един прозорец над скривалището ми. Оттам излязоха птици, прилепи и други животни, които мюбарекът освободи. Изплаших се и побягнах с всички сили надолу, за да дойда при теб. Това исках да ти кажа.

— Благодаря ти, Небатия. Утре ще получиш възнаграждение за това. Сега си върви! Нямам повече време.

Върнах се обратно в хана. Не беше необходимо да будя никого. Това, че бяха събудили мен, беше сигурен знак, че се е случило нещо, и всички бяха станали.