След по-малко от две минути бяхме въоръжени и се отправихме на път: Халеф, Оско, Омар и аз. Двамата гостилничари искаха да вдигнат тревога, но аз им забраних, защото бегълците можеха да чуят шума и щяха да разберат, че ги преследваме. Поръчах на ханджиите тихо да доведат още няколко смели мъже и с тях да тръгнат по пътя, водещ към Радова. Така във всички случаи бегълците щяха да паднат в ръцете им, ако ние не успеехме преди това да ги обезвредим.

Ние четиримата се отправихме първо към планинската пътека. Като стигнахме до гората, бяхме принудени да вървим по-бавно. Понеже не вървяхме през открита местност, трябваше да внимаваме да не падаме. Пътят се изкачваше стръмно нагоре, а почвата между дърветата беше осеяна с камъни, тъй като стичащата се надолу дъждовна вода постепенно беше отмила меката пръст отгоре.

Стори ми се, че пред нас чух пронизителен звук, издаден от човек, който в страха си сякаш бе извикал кратко «и». После долових глух звук, като че ли някой падна.

— Стойте! — прошепнах аз на другите. — Пред нас има човек. Спрете и не вдигайте шум!

Скоро чухме към нас да се приближават бавни стъпки. Бяха неравномерни, защото човекът пристъпваше с единия крак по-бавно, отколкото с другия. Куцаше. Сигурно се беше наранил при падането. Вече се бе приближил до мен. Нощта не беше светла, а между дърветата тъмнината беше още по-гъста. Затова по-скоро разбрах, отколкото видях, че мършавата фигура е на коджабашията. Сграбчих го за яката отпред.

— Дур ве сус! (Спри и мълчи!) — заповядах му аз с приглушен глас.

— Аллах! — извика изплашено той. — Кой си ти?

— Не ме ли позна?

— Ах, ти си чужденецът! Какво правиш тук? Вероятно беше разпознал гласа ми или пък фигурата ми се различаваше по-добре от неговата, но беше разбрал кой е пред него.

— А ти кой си? — попитах аз. — Сигурно коджабашията, който е освободил затворниците!