— Заптиетата ще го направят.

— Не, ти самият ще сториш това, като възмездие за несправедливостта ти.

Искането ми се стори на стареца прекалено. Той гневно ме сряза:

— Кой си ти, че да се разпореждаш тук, сякаш си махредж или билади камзе молаларъ?

— Ето документите ми!

Подадох му трите си паспорта. Като видя тескерето, буюрулдут, а накрая и фермана, той изплашено присви малките си сълзящи очи и главата му се заклатушка като метронома на прочутия регенсбургец Йохан Непомук Мелцел

— Ефенди, ти си под сянката на султана! — извика той.

— Тогава се постарай да хвърля част от тази сянка и върху теб!

— Ще направя каквото пожелаеш.

Съдията се приближи до Ибарек и го развърза.

— Сега доволен ли си? — попита той.

— Засега да. Но от теб ще се изискват много повече неща. Твоето заптие Селим ти е дало съвсем погрешни сведения. Срещата ни с него стана при обстоятелства, много по-различни от изложените. Мюбарекът му е казал какво да говори, за да ни навреди възможно най-много.

— Не вярвам.

— Но аз вярвам, защото е подвел и салджията да даде неверни показания срещу мен.

— Вярно ли е?

Въпросът му беше отправен към салджията, който вече бе убеден, че мюбарекът не може да му навреди, и безстрашно разказа как е бил подучен от него.

— Виждаш ли — казах аз на коджабашията, — че не съм искал да убия този човек. Разбрах, че е шпионин на стария, и го взех със себе си, за да проверя случая. Това е всичко. Ако искаш да ме накажеш, готов съм да се защитя.

— Ефенди, и дума не може да става за наказание. В нищо не си сгрешил.

— Тогава и моят придружител не бива да бъде наказван заради заптието, защото не Хаджи Халеф, а друг носи вината за случилото се.

— Кой друг?

— Ти самият.

— Аз ли? Как така?