— Дявол да ги вземе тези тропици!

След това побърза да уведоми за случилото се господин Бърк — верния иконом на Лам Хол.

— Да ви направя ли чай, милейди?

— Бренди… бренди — заяви решително Роз. — Налейте също и на себе си, господин Бърк.

Щом стигнаха до навеса за лодки, близнаците започнаха да навиват въжета и да разчистват своето светилище. После, когато вече не остана нищо за вършене, се качиха в лодката, седнаха и се заслушаха в ритмичния плясък на водата.

— Онова, което каза едва тази сутрин, е вярно — произнесе тъжно Антъни. — Не мога да си спомня как изглеждат и двамата.

— Бедната мама, да остане съвсем сама там! Чудя се как ли се е справяла през последните няколко месеца.

— По дяволите, аз трябваше да съм там с нея! — изруга юношата. — Божичко, едва тази сутрин Роз рече, че ще наследя всичко това, без дори да помръдна малкия си пръст. — Раменете му започнаха да се тресат; погледът, който отправи към сестра си, бе изпълнен с мъка. — Кълна се, че не желая да бъда лорд Лам и да наследя всичко това… не и по този начин!

Антония хвана ръката му, за да го утеши.

— Не бива да се чувстваш виновен, Тони.

Той се обърна с благодарност към нея:

— Аз съм истински егоист. Но все пак се радвам, че няма да ходиш в Лондон за сезона.

Девойката бе забравила напълно за Лондон. Почувства се виновна при мисълта за парите, изхарчени за рокли, които може би никога нямаше да облече. Предпочете да не мисли повече по този въпрос и насочи цялото си внимание към своя брат — искаше й се да смекчи мъката му.

— Щастливи сме, че сме заедно. Споделената болка е половин болка. Никога досега не съм ти го казвала, но тази къща е моята сигурност. Помага ми да се чувствам в безопасност. Когато нещата се усложняват, имам чувството, че самите стени се опитват да ме предпазят и да ме утешат. Тя ще бъде нашата крепост и ние ще бъдем силни един за друг.

— Какво, по дяволите, е имал предвид татко, като ми е оставил за настойник този Савидж, сякаш съм някой сополив малчуган!