Всички я гледаха.

— Но все пак, бабо — обади се Джоузеф Пайкс.

Гробът бе плитък. Тя скоро опря о дългия железен ковчег.

— Помогнете ми! — извика тя.

Девет мъже се впуснаха да извадят ковчега от земята. Бабата ги командваше с бастуна:

— Полека! — викаше тя. А така! — сложиха го на земята. — Сега бъдете тъй добри да занесете мистър Симънз за малко в къщата ми.

— Ще го занесем на новото гробище — каза Джоузеф Пайкс.

Бабата го изгледа остро.

— Ще занесете този сандък право в къщата ми и толкоз! Много ще ви благодаря.

Мъжете я проследиха с очи, докато се смаляваше нататък по пътя. После се извърнаха към ковчега, спогледаха се и си плюха на ръцете.

Скоро вече вмъкваха железния ковчег през външната врата на бялата къщичка на бабата. Поставиха го до тумбестата печка.

Тя почерпи всички по чашка.

— А сега да вдигнем капака — нареди тя. — Не всеки ден ти се случва да видиш такива стари приятели.

Мъжете не помръдваха.

— Ама вие ако не щете, аз сама ще го сторя. — Тя поочука капака с бастуна си, за да излющи коричката пръст. На пода се разбягаха паяци. Долавяше се плътният мирис на разорана пролетна почва. Мъжете се заловиха с капака. Бабата отстъпи до тях.

От устните им се откъсна шепот като въздишка на октомврийски вятър.

— Отваряйте! — каза тя, вдигнала бастуна с жест на древна богиня. И капакът се издигна във въздуха. Мъжете го оставиха на пода и се обърнаха.

Пред тях в светлите златисти прашинки, уталожващи се през въздуха, лежеше Уилям Симънз. Спеше с лека усмивка на устните, със сплетени пръсти, пременен.

Баба Лоблили простена.

— Но той е съвсем цял!

И наистина беше. Непокътнат като бръмбар в бронята си, кожата му нежна и бяла, клепачите като листца на цвете над хубавите очи, устните му запазили още цвета си, грижливо сресаната коса, връзката в стегнат възел, добре изрязаните нокти. Изобщо беше си същият като в деня, когато хвърляха пръстта върху безмълвния му ковчег.