Старата жена стоеше със стиснати очи, ръцете й вдигнати да възпрат дъха пред устните й. Не виждаше добре.

— Къде ми са очилата? — извика тя. Хората ги затърсиха. — Ох, как не можете да ги намерите! — викаше тя и присвиваше очи към мъртвеца. — В същност няма значение — добави и приближи към ковчега. Стаята стихна. Старата жена въздъхна и с треперлив глас занарежда над отворения ковчег.

— Съвсем се е запазил — обади се една жена. — Просто недокоснат.

— Такива неща не могат да се случат — каза Джоузеф Пайкс.

— Но се е случило — отвърна жената.

— Шестдесет години под земята са това. Човек не може да се запази толкова дълго.

Късното следобедно слънце проникваше през прозорците, последните пеперуди кацаха по цветята, за да заприличат самите те на цветя.

Баба Лоблили разтреперана отпусна сбръчканата си ръка.

— Земята го е запазила, сякаш на въздух е бил. Тази хубава суха почва съвсем го е запазила.

— Толкова е млад — изхлипа една жена, — толкова млад!

— Да — продума баба Лоблили и пак го погледна. — Лежи той тук на двадесет и три години, а аз осемдесетте гоня. — Тя стисна очи.

— Недей така, бабо — докосна рамото й Джоузеф Пайкс.

— Да, лежи той само на двадесет и три години, красив и чист, а аз… — Тя стискаше очи. — А аз до него — никога вече млада, само старост и бръчки и никаква възможност отново да стана млада. О, господи! Смъртта запазва хората млади. Погледнете колко добра е била с него смъртта. — Тя прокара бавно ръце по лицето и тялото си, обръщайки се към останалите. — Смъртта е по-добра от живота. Защо и аз не умрях тогава? Така щяхме да бъдем заедно и двамата млади. Аз в ковчега с дантелената сватбена рокля, очите затворени, свенливи и в смъртта. А ръцете молитвено скръстени на гърдите.