— Недей така — да говориш, бабо.

— Остави ме! Защо и аз не умрях! Тогава, като се върнеше да ме види, както се върна днес, нямаше да бъда такава!

Ръцете й шареха по бръчките на лицето, пощипваха изпитите страни, хлътналата уста, дърпаха кичур сива коса и тя го погледна с ужасени очи.

— Хубаво посрещане му приготвих! — Тя вдигна мършавите си ръце. — Да не мислите, че човек на двадесет и три години ще иска да погледне една седемдесет и девет годишна баба с помия във вените! Измамена съм! Смъртта го е запазила завинаги млад. А вижте ме мен: същото ли направи Животът?

— Всичко се връща — обади се Джоузеф Пайкс — Той не е млад, бабо. В същност минава осемдесетте.

— Глупав си ти, Джоузеф Пайкс. Погледни го — гладък като камък, недокоснат от хилядите дъждове. И сега, след като си дойде да ме види, той ще си хареса някое младо момиче. Какво може да иска от една стара жена?

— Той не може вече от никого нищо да иска — каза Джоузеф Пайкс.

Старата жена го отстрани.

— А сега всички се махайте! Този ковчег не е ваш и капакът не е ваш, и той не е вашият почти-съпруг! Ще оставите тук ковчега за през нощта, а утре ще го заровите в новия гроб.

— Добре, бабо, той все пак беше твоят любим. Утре рано ще дойда. Само недей да плачеш.

Тя стоеше вкаменена насред стаята, докато излезе и последният човек. После взе свещ, запали я и забеляза, че отсреща на височинката имаше някой. Беше Джоузеф Пайкс. Той ще стои там цялата нощ, помисли тя, но не му извика да се маха. Не погледна повече през прозореца, но знаеше, че е там.

Тя отиде до ковчега и се взря в Уилям Симънз.

Гледаше ръцете му и виждаше движенията им. Виждаше ги да опъват поводите на коня. Спомняше си устните му да подвикват, когато каретата се плъзгаше по поляната с равния ход на коня, сенките на лунната светлина наоколо. Тя знаеше какво бе да те държат тези ръце.

Пипна костюма му.

— Но това не е същият костюм, с който го погребахме! — извика тя внезапно. И въпреки това знаеше, че е същият. Шестдесетте години бяха променили не костюма, а вида му в представите й.