— Да. Може би. Но сега трябва да вървя. Търся нещо… По-късно, по-късно ще дойда.

— Добре — казва той. Отдалечаваш се, оставяш го в сенките. — Добре, добре, добре!

А сега нагоре, бързо. Слава Богу, че нощта е студена.

Ахваш. Ето я, светеща в нощта с простичко великолепие — къщата, в която баба приютяваше и хранеше квартирантите си. В тази величествена висока къща се провеждаха съботни пиршества. Тук, като дете, ти стоеше на верандата, гледаше как ракетите се издигат на огнените си стълбове, а фойерверките пръскат искри и в ушите ти кънтяха гърмежите на месинговото оръдие, запалено от ръчно свитата цигара на чичо Байън.

Сега, разтреперан от спомена, разбираш защо вървят мъртвите. За да видят още нощи като тази. Тук, където росата падаше върху ливадата, а ти се боричкаше с децата, мачкаше мократа трева и чувстваше сладостта на момента, на настоящето. Няма утре, няма вчера, живееш сега, тази нощ!

А ето там, там, помниш ли? Това е домът на Ким. Жълтата светлина отзад идва от нейната стая.

Отваряш портата с трясък и бързаш по пътеката.

Приближаваш прозореца и виждаш как застоялият ти дъх полепва по студеното стъкло. Мъглата изчезва и стаята й се появява — дреболиите, пръснати по малкото меко легло, намазаният до блясък под от черешово дърво, мъхнатите килими, досущ като спящи кучета.

Тя влиза в стаята. Изглежда уморена, но въпреки това сяда и започва да реши косата си.

Затаил дъх, притискаш ухо до студената дъска, заслушваш се и сякаш от дълбините на морето я чуваш да пее, толкова тихо, че думите се превръщат в ехо, преди още да са изпети.

Почукваш по прозореца.

Но тя не се обръща, а продължава нежно да реше косата си.