Почукваш отново, по-неспокойно.

Този път тя оставя гребена, става и приближава прозореца. Отначало не вижда нищо — ти си в сенките. После се вглежда по-внимателно. Вижда смътна фигура в мрака.

— Ким! — Не можеш да се сдържиш. — Аз съм! Ким!

Пристъпваш напред към светлината. Лицето й пребледнява. Не извиква, но очите й се разширяват и устата й се отваря, сякаш мълния е улучила земята под нея. Леко се дръпва назад.

— Ким! — викаш ти. — Ким.

Казва името ти, но ти не го чуваш. Иска да избяга, но отваря прозореца и отстъпва, хлипайки, докато влизаш през него.

Затваряш прозореца и стоиш, олюлявайки се, само за да откриеш, че тя е в другия край на стаята, полуизвърнала лице.

Опитваш се да измислиш какво да кажеш, но не можеш, и тогава я чуваш да плаче.

Накрая тя успява да проговори:

— Шест месеца — казва. — От толкова време те няма. Когато си отиде, плаках. Никога не съм плакала толкова през живота си. Но сега ти не можеш да си тук.

— Тук съм!

— Но защо? Не разбирам. Защо дойде?

— Бях се изгубил. Беше много тъмно и започнах да сънувам. Не знам как. И ти беше в съня ми, и не знам как, но трябваше да намеря начин да се върна.

— Не можеш да останеш.

— Мога, до изгрев слънце. Още те обичам.

— Не го казвай. Вече не бива да го правиш. Моето място е тук, а твоето там, и в момента съм ужасно уплашена. Толкова време мина. Нещата, които правехме, нещата, с които се шегувахме и смеехме, тях все още ги обичам, но…

— Тези мисли не ме напускат. Връщат се при мен отново и отново, Ким. Моля те, опитай се да разбереш.

— Не ти трябва съжаление, нали?

— Съжаление? — Почти се обръщаш. — Не, не съм искал съжаление. Ким, чуй ме. Бих могъл да идвам при теб всяка нощ, можем да си говорим точно както навремето. Мога да обясня, мога да те накарам да разбереш, стига само да ми позволиш.

— Безсмислено е — казва тя. — Не можем да върнем времето.

— Ким, по един час всяка вечер. Или половин, както кажеш. Пет минути. Само колкото да те видя. Това е всичко, за което те моля.