Препъваш се по пътеката, падаш, изправяш се и отново падаш.

Непознатият се озовава пред теб, докато вървиш към притихналото поточе. Оглеждаш се и не виждаш никого другиго в мрака.

— Не дойдоха! — гневно възкликва непознатият. — Нито един от онези, нито един! Само ти. Страхливци, проклети да са, долни страхливци!

— Добре. — Дишането ти, или илюзията за дишане, се забавя. — Радвам се, че не са те послушали. Трябва да има някаква причина. Може би… може би се е случило нещо, което не можем да разберем.

— Имах планове — поклаща глава онзи. — Но съм сам. Дори и всички самотници да се надигнат обаче, те не са силни. Един удар, и падат. Уморяваме се. Аз съм уморен…

Оставяш го зад себе си. Шепотът му затихва. Глухо туптене отеква в главата ти. Излизаш от дерето и се връщаш в гробището.

Името ти е изписано върху надгробния камък. Пръстта те очаква. Спускаш се по тесния тунел в сатена и дървото, вече не си уплашен или развълнуван. Лягаш в топлия мрак. Отпускаш се.

Погълнат си от разкоша на хранителна топлина, подобна на безбрежна мая. Имаш чувството, че се поклащаш върху шепнещите й вълни.

Дишаш тихо, без да изпитваш жажда, без да се тревожиш. Обичан си. Сигурен си. Мястото, в което лежиш и сънуваш, се движи.

Дрямка. Тялото се топи, става мъничко, компактно, безтегловно. Дрямка. Бавна. Тишина. Тишина.

Кого се опитваш да си спомниш? Някакво име се понася по морето. Тичаш да го пресрещнеш, вълните го отнасят. Някой прекрасен. Някой. Време, място. Дрямка. Мрак, топлина. Беззвучна земя. Смътно вълнение. Тишина.

Тъмна река те понася бързо и още по-бързо.

Озоваваш се на открито. Увисваш под ярка жълта светлина.

Светът е огромен като покрита със сняг планина. Слънцето ослепително свети, огромна ръка хваща краката ти, а друга те потупва по гърба, за да изтръгне вик от теб.