— Изслушай ме — казва тя. — Не е това начинът. За да имаш нещо, е нужно не само желание. Щом не можем да говорим, да чуваме, да усещаме и дори да вкусваме, какво остава за нас с теб?

— Мога да те гледам и да си спомням какво беше.

— Това не е достатъчно, трябва да има нещо повече.

— Не е честно. Господи, искам да живея!

— Ще живееш, обещавам ти, но не по този начин.

Спираш. Смразяваш се. Хващаш китката й и се взираш в развълнуваното й лице.

— Какво искаш да кажеш?

— Детето ни. Нося нашето дете. Разбираш ли, не беше нужно да се връщаш, ти винаги си с мен, винаги ще бъдеш жив. А сега си върви. Повярвай ми, всичко ще бъде наред. Нека да запазя добрите спомени, а не тази ужасна нощ. Върни се там, откъдето си дошъл.

Не можеш дори да заплачеш. Очите ти са пресъхнали. Стискаш здраво китките й и изведнъж, без да каже нито дума, тя бавно се свлича на земята.

— В болницата — чуваш я да прошепва. — Бързо.

Понасяш я по улицата. Мъгла изпълва лявото ти око и осъзнаваш, че скоро ще ослепееш.

— Побързай — шепне тя. — Побързай.

Започваш да тичаш, препъвайки се по тротоара.

Минава кола и й махаш да спре. Миг по-късно двамата сте вътре с някакъв непознат и се носите безмълвно в нощта.

И през цялото бясно препускане я чуваш как повтаря, че вярва в бъдещето и че скоро трябва да се махнеш.

Накрая пристигате и Ким изчезва; дежурните я отнасят, без да ти обърнат внимание.

Стоиш безпомощно пред входа, после се обръщаш и се опитваш да си отидеш. Светът се размазва.

Накрая успяваш да закрачиш в полумрак, опитваш се да видиш хората, да помиришеш люляка, който сигурно все още е някъде около теб.

Откриваш, че се спускаш в дерето край парка. Нощните пешеходци се събират тук. Помниш ли какво каза онзи? Всички изгубени, всички самотници се събират тази нощ, за да унищожат онези, които не ги разбират.