Дирята водеше към този пролом и аз приех, че компанията е спряла там, за да чуе Пеещата вода. Стигнал в близост, изоставих следата. Не биваше да се показвам, понеже хората не бяха приятелски настроени към мен. Докато се промъквах между скали и дървета, съгледах следа от мокасин. Значи наблизо имаше индианци. Последвах предпазливо дирята. Беше забележима само за окото на един проницателен уестман и водеше право към котловината. Близо до нея дърветата от тази страна преставаха. Залегнах, за да бъда по-трудно забележим, и запълзях бавно нататък. Същевременно чух съвсем ясно звуците на Пеещата вода. Това нямаше как да не ми направи впечатление, тъй като времето от седмици бе много сухо и потокът не можеше да има толкова вода, че да създава тези тонове. Тук трябваше да се крие някоя дяволщина. Измъкнах се първо пак назад, за да си подсигуря и настаня по-наблизо коня, който бях оставил вързан доста далеч. Може би щеше да се наложи бързо да се метна на седлото. После запълзях пак напред по ръба на котловината тихо и предпазливо.

Проломът сега лежеше открит пред мен. В заден план бе привидно затворен от голите масиви на Терминус Пийк, вляво се протегляше насам едно оскъдно обрасло с червена елда и кедър възвишение и свършваше непосредствено при котловината с езерото под формата на гол, осеян с цепнатини, каменен колос, а отдясно се извисяваше сякаш досами облаците един също така процепен от оврази скален исполин. В подножието растеше група поломени от бури веймутови борове. Няколко бяха пречупени и свлечени от придошли води долу при езерцето. По-нататък, вдясно и напред, видях отстоящи далеч едно от друго дървета, между които погледът проникваше до открит тревист терен. Пътниците бивакуваха с ескорта си там. По всяка вероятност вече бяха разгледали котловината на Кай-п’а. Конете им бяха вързани наблизо. Само един, снабден с дамско седло, обикаляше свободно и опоскваше листата на малкото налични клони. Беше конят на лейди с красивите добри очи.