Но от същата страна, само малко по-назад, видях нещо, което белите поради възправящите се скали не можеха да забележат, а именно една дружина от може би над четирийсет индианци, всеки от които стоеше до коня си, готов всеки миг да скочи на седлото и да полети към бледоликите. Вече се канех да се промъкна до тези, за да ги предупредя, когато звуците на Пеещата вода се усилиха. Те не бяха естествени, а пораждани от човешки глас. Той звучеше недалеч от мен, откъм водата. Същевременно съгледах лейди. Примамена от тоновете, тя напусна бивачното място и се отправи към водата. Там седна, за да установи мястото, откъдето се носеше песента. Конят й бе дотичал подир нея и спря при веймутовите борове.

Запромъквах се по-напред, докато стигнах високия ръб на котловината, и погледнах надолу. Там лежеше един индианец, плътно стаен зад няколко камъка, и имитираше със затворени уста през носа си звуците на Пеещата вода. Беше Ават-уич, вождът на индианците змии. Познавах го.

Схванах, че е турил око най-напред на лейди. Искаше да я подмами да напусне бивака, за да не бъде ранена или убита при нападението. Намерението му беше да я отведе невредима до своя вигвам. Тя седеше сега при водата и аз знаех, че след броени мигове бойният вик ще прозвучи като сигнал за нападение. Това трябваше да бъде предотвратено. Да стрелям, не биваше, тъй като индианците веднага щяха да се нахвърлят от скривалището си върху нищо неподозиращите бели. Ето защо грабнах един лежащ до мене тежък камък, за да го запратя по главата на намиращия се долу вожд. Улучих така добре, че червенокожият рухна като мъртъв.

Тъй като бе трябвало да се понадигна, бях съгледан от лейди. Тя подскочи стъписано. Както по-късно ми каза, веднага ме познала.