Мислех, че съм я спасил, но се бях заблудил. В нейна близост лежаха няколко големи камъка, зад които се оказаха скрити други двама червенокожи. Забелязали нападението ми върху техния вожд, те изскочиха, сграбчиха лейди и я задърпаха бързо нагоре към веймутовите борове, където стоеше конят. Нападнатата не издаде нито звук, беше занемяла от ужас. Двамата индианци също се държаха тихо и се колебаеха да издадат бойния вик, тъй като се намираха все още твърде близо до белите. Изправих се да стрелям, но трябваше да се откажа засега от намерението си, понеже те образуваха с момичето такава преплетена група, че лесно можех завинаги да угася красивите добри очи. Втурнах се към коня си, метнах се на седлото, накарах го да прехвърли с един дълъг скок потока и препуснах към белите. Прелитайки край тях, посочих назад и изкрещях:

«На оръжие, там има индианци!»

Те наскачаха, за да се отбраняват, а аз продължих в галоп. Трябваше да помогна на лейди.

Тя беше завлечена до нейния кон. Единият червенокож се качи, издърпа я при себе си и препусна с нея, докато другият изчезна зад скали и дървета. Видях ездача да галопира с плячката си към споменатата преди малко открита прерия и се понесох след него. Бях на около двеста крачки. Дамското седло го затрудняваше, трябваше да държи и лейди и ето как не можеше да прояви изцяло ездаческите си умения. Все повече го доближавах. След две минути бях стигнал до него на сто, а след три минути на седемдесет крачки. Той се огледа и ме забеляза. Лейди започна да се съпротивлява. Това още повече го затрудни. Посегна към ножа и издигна ръка като за удар, намеквайки й, че трябва да се държи спокойно. На мен пък искаше да подскаже с този жест, че по-скоро ще я умъртви, отколкото да ми я предостави. От коня не можех да стрелям. Изчаках, докато го доближа на петдесет крачки, спрях, скочих от седлото и насочих пушката към него. Ръката ми не трепваше. За да не улуча лейди, трябваше да се целя възможно по-високо, към главата му.