— Чудесни, чудесни! Боже мой, Нора, това ли е истината?

— Как ми се иска да не беше! Чарлс, да не си помислиш, че съм душевно болна? В същност можеш да си го помислиш. Чарли, ти вярваш ли в доброто и в злото? Аз не вярвах. И изведнъж се почувствах стара и отпусната. Чукнах четиридесетте, а и те ме чукнаха, също като локомотив. Знаеш ли какво си мисля? Че къщата се е самоунищожила.

— Какво?!

Тя надникна в помещенията, където сега се струпаха сенките на късния ден.

— Когато на осемнайсет години станах господарка на парите си и хората казваха: „Грях“, аз им отговарях: „Глупости.“ Те викаха: „Съвест.“ Аз крещях: „Пиянски безсмислици!“ Но тогава варелът за дъждовна вода бе празен. А после заваляха много и все необикновени дъждове, които се събраха в мен; вледених се от изненада, че грехът прелива от мен и едва тогава разбрах, че има прегрешение и съвест.

— Чарлс, в тялото ми има хиляди млади мъже. Те се хвърляха и оставаха в мен. А когато си тръгваха, аз мислех, че си отиват. Не, не, днес знам, че те са оставили следите си по цялото ми тяло. Боже мой, как обичах техните прелести! Колко ми беше приятно, когато ме измъчваха. Мислех си, че лековете на времето и пътуванията ще заличат тези следи. Но сега знам, че цялата съм покрита с отпечатъци от пръсти. Чък, цялата ми плът е умъртвена от тях; те са много повече, отколкото в архивите с отпечатъци на ФБР, или в Египет, където някога са дамгосвали с клеймо на позора. Бях жертва на хиляди хубави момчета и цялата къща бе покрита с моята кръв. А приятелите ми, които не признават греха и съвестта, бяха като огромна вълна от плът, избълвана от метрото; те се препъваха, прескачаха се и се блъскаха, мърсяха подовете и стените. Чарли, къщата бе нападната от убийци, всеки от които искаше да убие самотата на другите, но никой от тях не намери изцеление, а само простенваха за отдих.