— Чарлс, сега ми се струва, че в тази къща не е имало нито един щастлив човек.

— О, всичко изглеждаше прекрасно. Когато чуваш толкова много смях, виждаш толкова много пиене и намираш сандвичи от хора във всяко легло — бели и розови хапки за дъвкане — започваш да си мислиш: какво безгрижие, какво веселие!

— Не, Чарли! Това е лъжа и двамата го знаем; къщата е попивала тази лъжа по мое време, по времето на баща ми, на дядо ми и преди него. Тази къща винаги е била щастлива, което значи, че е била ужасен имот. Убийците са се наранявали един друг повече от двеста години. Стените бяха прогизнали. Дръжките на вратите лепнеха. Лятото на Гейнсбъро остаря. И така, Чарли, убийците идваха и си отиваха, оставяйки грехове и спомени за грехове, които къщата запазваше. Чарлс, когато някой погълне толкова много отчаяние, той трябва да го изхвърли, нали така?

— Да, моят живот е като средство за повръщане. Аз се задавях от миналото си.

— Също и тази къща. Накрая, затънала в грехове и ужасно тъжна, една нощ аз чух как старите прегрешения се трият едно о друго из таванските помещения. Къщата пламна от внезапното загряване. Най-напред чух как огънят поглъща книгите в библиотеката. После го усетих да пие вино в избата. По това време бях вече излязла през прозореца и по бръшляна се спуснах на поляната заедно с прислужниците. В четири сутринта си направихме пикник на брега на езерото с шампанско и бисквити от къщичката на пазача. В пет дойдоха пожарникарите от града и видяха как покривите се срутиха и огромни фонтани от огнени искри полетяха към облаците и залязващата луна. Дадохме им шампанско и заедно наблюдавахме смъртта на Грайнуд; на разсъмване не бе останало нищо. Чарли, тя трябваше да се самоунищожи, защото в нея имаше толкова много грехове, останали от другите и от самата мен.