— Докато стягах отново къщата, мислех си, че възстановявам и себе си. Възраждах я и изпълвах себе си с радост. Мислех си, че най-сетне в Грайнуд е дошъл щастлив човек.

— И преди две седмици всичко бе завършено: последният камък бе издялан и последната плоча бе сложена на място. Чарли, тогава изпратих покани по цял свят и снощи те дойдоха. Глутница мъжкари от Ню Йорк, които знаят и могат всичко. Един отбор бързоноги момчета от Атина. Негърски кордебалет от Йоханесбург. Трима сицилиански бандити — може би бяха и актьори. Седемнайсет цигуларки, които имаха великолепен номер — оставяха цигулките и вдигаха полите си. Четирима шампиони на поло. Един тенисист-професионалист. Един мил френски поет. Боже мой, второто откриване на имението-феникс и неговата собственица Нора Грайндън трябваше да бъде така шикозно! Чарли, откъде можех да знам, или да предполагам, че къщата няма да ни иска?

— Може ли една къща да иска, или да не иска?

— Да, когато тя е съвсем нова, а всички са твърде остарели независимо от възрастта си. Тя бе току-що родена. А ние бяхме изхабени и умиращи. Тя бе добра. Ние бяхме грешници. Тя искаше да остане невинна. Затова се обърна срещу нас.

— Но как?

— Просто остана такава, каквато си е. Чарли, въздухът бе така спокоен, просто да не повярваш. На всички ни се стори, че някой е умрял. По някое време хората започнаха да се разотиват, без да кажат дума: просто се качваха на колите си и заминаваха. Оркестърът спря да свири и изхвърча с десетте си лимузини. Така си отидоха всички: по алеята около езерото, сякаш отиваха на среднощен пикник на открито; те отиваха към летището, към корабите, или в Голуей — неприветливи и без да разговарят; стана пусто, прислужниците яхнаха велосипедите си и аз останах сама в къщата, където бе завършила последната забава, която не се състоя, защото изобщо не можа да започне.