Както ти казах вече, аз останах да спя през нощта на поляната, сама със старите си мисли, и знаех, че тук годините бяха свършили, защото от мен бе останала само пепел, а пепелта не става за нищо. А къщата? О, тя бе новата, голяма, прекрасна и чудна птица, полегнала сама в тъмното. Ненавиждах дъха си в градинката пред нея. С мен бе свършено. А тя сега започваше. Ето я там.

Нора и нейният разказ бяха свършили.

Останахме дълго в късния следобед, докато мракът изпълваше стаите и гасеше очите на прозорците. Вятър набръчка езерото.

Аз казах:

— Всичко не може да бъде вярно. Сигурен съм, че ще останеш тук.

— Ще направим последен опит, за да не спориш после пак. Ще се опитаме да изкараме нощта тук.

— Защо да се опитваме?

— Защото няма да останем до сутринта. Нека изпържим няколко яйца, ще пийнем малко вино и ще си легнем рано. Но остани върху завивките и не си сваляй дрехите. Мога да си представя как изведнъж ще поискаш да бъдеш облечен.

Нахранихме се почти без да говорим. Пихме вино. Слушахме как новите метални часовници, поставени навсякъде из новата къща отброяват новите часове.

В десет Нора ме заведе до моята стая.

— Не се бой — извика ми тя от площадката. — Къщата не ни мисли злото. Тя просто се страхува, че ние можем да й навредим. Аз ще чета в библиотеката. Когато си готов да тръгнем, колкото и да е часът — ела и ме вземи.

— Ще спя като буба — отговорих й аз.

— Мислиш ли? — рече Нора.

Легнах си в новото легло и пушех в тъмното, без да ме е страх, или да бъда самоуверен — просто чаках спокойно какво ще се случи.

В полунощ не бях заспал.

В един бях буден.

В три очите ми бяха широко отворени.

Къщата не проскърцваше, не въздишаше, не шепнеше. Тя чакаше тихо, както и аз, дишайки в такт с мен.

В три и половина сутринта вратата на стаята бавно се отвори.