Мракът се срещна с мрак. Почувствах движението на вятъра по лицето и ръцете си.

Седнах тихичко в тъмното.

Минаха пет минути. Сърцето ми заби по-бавно.

Тогава чух как някъде долу се отваря входната врата.

И отново — нито скръцване, нито шепот. Само щракването на вратата и сянката на вятъра, тръгнал обратно по коридорите.

Станах и излязох от стаята.

От площадката на стълбата видях това, което бях очаквал да видя: входната врата бе отворена. Лунната светлина заливаше новия паркет и блестеше по новия часовник от дядово време, който тиктакаше с ясния звук на прясно смазани части.

Слязох долу и минах през външната врата.

— Ето те и теб — рече Нора, застанала до колата ми в алеята.

Отидох при нея.

— Нали не чу нищо — каза тя — и все пак чу нещо, а?

— Така беше.

— А сега, Чарлс, готов ли си да тръгваме?

Погледнах към къщата и отговорих:

— Почти.

— Сега вече нали знаеш, че всичко е свършено? Сигурно ти се е сторило, че усещаш как идва зората на новото утро. Чарли, виж как бие сърцето ми; душата ми едва се чува от това обрасло с мъх сърце и кръвта ми се сгъстява; ти често си го чувствал да бие до твоето тяло и знаеш колко възрастна съм аз. Знаеш колко много мрак, разруха, привечери и часове на синкав френски здрач има в мен. Да…

Нора погледна към къщата.

— Миналата нощ си легнах в леглото към два сутринта. Чух как се отваря входната врата. Знаех, че цялата къща просто се е наклонила, за да се освободи резето и вратата да се отвори широко. Отидох до горната част на стълбата. Погледнах надолу и видях рекичката от свежа лунна светлина в хола. А къщата сякаш ми казваше: „Това е пътят, по който ще си отидеш; хайде, обирай си крушите; тръгвай по тази пътечка и изчезвай в мрака — ти си възрастна жена! Носиш дете в себе си. Това е един прогнил дух, който никога няма да се роди. И тъй като не можеш да го изхвърлиш, един ден той ще бъде твоята смърт. Хайде, няма какво да чакаш!“