Често се питах дали някой ден би могъл да се затвори големият кръг на нашите пътища. Преди дванайсетина години имаше един миг, кацнал като перце на върха на пръста и останал там, докато дъхът на двамата, застанали един срещу друг, бе сгрял и успокоил нашата любов.

Но това се случи само защото срещнах съвсем случайно Нора във Венеция, където нищо не я задържаше — далече от дома, далече от Грайнуд, където тя можеше да принадлежи истински на някой друг, дори на мен.

Но устните ни някак си са били прекалено заети едни с други, за да си обещаят постоянство. На другия ден, задъхани и с изранени уста, които трябваше да лекуваме, ние не намерихме сили да си кажем: „Винаги като сега, още много такива дни, може би апартамент, може би къща, не, не Грайнуд, никога вече Грайнуд, остани!“ Може би обедната светлина е била жестока, показвайки прекалено ясно порите. Или, което е по-вероятно, проклетите деца се бяха отегчили отново. Или се бяха уплашили от затвора за двама! Независимо от причината, перцето, разлюляно за миг от дъх на шампанско, падна. Никой не разбра кой от двамата бе престанал първи да диша към него. Нора каза, че е получила спешна телеграма и отлетя в Грайнуд.

Близостта изчезна. Разглезените деца не си писаха нито ред. Аз не знаех колко пясъчни замъци е разрушила тя. И тя не бе научила колко фланелки са пуснали боя по гърба ми от потта на страстите. Ожених се. Разведох се. Пътувах.

И сега отново бяхме тук, дошли от различни посоки, късно в един особен ден, до едно познато езеро, повикали другия без глас и затичали се към него без движение, сякаш през всичките тези години сме били заедно.

— Нора — хванах я за ръката. Тя бе студена. — Какво е станало?

— Какво е станало ли?! — изсмя се тя и млъкна, загледана встрани. Внезапно се разсмя с онзи тежък смях, който тутакси преминава в сълзи. — О, скъпи Чарли, можеш да си помислиш всичко, дори най-смахнатото, най-невероятното. Стана, Чарли, стана!