Тя започна да се успокоява, но именно това ме плашеше.

— Къде са прислужниците, гостите?…

— Забавлението бе снощи — каза тя.

— Това е невъзможно. Лудницата никога не свършва в петък вечер. В неделя твоята поляна винаги е била осеяна с демони-клетници, превързани с чаршафи от креватите. Защо…

— Защо те поканих днес, нали това искаше да ме попиташ, Чарлс? — не отместваше Нора погледа си от къщата. — За да ти дам Грайнуд. Подарък, Чарли, ако можеш да я накараш да те остави тук и да се примири с тебе…

— Не искам къщата! — избухнах аз.

— Не става дума дали ти я искаш, а дали тя те иска. Чарли, тя изхвърли всички.

— Снощи ли стана това?

— Снощи не се състоя последното голямо забавление в Грайнуд. Маг прелетя от Париж. Нашият Ага изпрати едно невероятно момиче от Ница. Тук бяха Роджър, Пърси, Ивлин, Вивиан и Джон. Пристигна бикоборецът, който едва не уби драматурга за балерината. Беше и ирландецът — автор на пиеси, които не се играят, а той се напива до смърт. Снощи деветдесет и седем гости минаха през тази врата между пет и седем. В полунощ нямаше нито един.

Минах по поляната.

Да, в тревата още личаха пресни следи от гумите на трийсетина коли.

— Чарлс, тя не ни позволи да се забавляваме — извика със слаб глас Нора.

Върнах се объркан.

— Коя е тя? Къщата ли?

— О, музиката бе великолепна, но глъхнеше в горния етаж. Слушахме как смехът ни отеква призрачно от най-горните помещения. Забавлението не потръгна. Petits fours

Изкачихме се до отворената входна врата на Грайнуд.

— А какво да гледам?

— Всичко. Стаите. Цялата къща. Търси тайната! Гадай хиляда пъти, ако искаш! А накрая аз ще ти кажа защо не мога да живея вече тук, защо трябва да си отида и защо, ако пожелаеш, Грайнуд е твоя. Влез сам.

Влязох бавно — стъпка по стъпка.

Вървях тихо по твърдия паркет на голямата зала, оцветен в чудесно жълто с оттенък на лъвска кожа. Гледах стенните драперии в стил Обюсон. Спрях се пред старинните гръцки реликви от бял мрамор, поставени в кристална кутия върху зелено кадифе.