— Всичко е както винаги — извиках на Нора, която стоеше отвън в студения, отиващ си ден.

— Не е така — извика и тя. — Продължавай.

Библиотеката бе като дълбоко топло море с мирис на кожа и в него пет хиляди тома блестяха с цветовете на своите яркочервени, ослепително бели и лимоновожълти подвързии. Ярките им заглавия светеха със златните си очи. Над камината, която можеше да побере две пирустии и десет песа, висяха превъзходните „Девойки и цветя“ от Гейнсбъро, сгрявали няколко поколения от семейството. Сякаш гледах към лятото през голяма отворена врата. Човек изпитваше желание да се зарови в картината, за да усети дъха на полуделите вълни на цветята, да докосне узрелите хубавици и да чуе жуженето на пчелите, които прошиваха със светли ивици омайващите ветрове.

— Е, какво? — чух далечен глас.

— Нора — извиках аз. — Ела. Няма от какво да се страхуваш. Още е ден.

— Не е — каза тъжно далечният глас. — Слънцето си ляга. Какво виждаш, Чарли?

— Отново съм в залата. Ето витата стълба. Приемната. Във въздуха няма нито прашинка. Отварям вратата на избата. Милиони бъчви и бутилки. А сега, кухнята. Нора, това е лудост!

— Така ли? — простена далечният глас. — Върни се в библиотеката. Застани в средата. Виждаш ли „Девойки и цветя“ на Гейнсбъро, която винаги си обичал?

— Картината е на мястото си.

— Не е. Виждаш ли кутията за пури от флорентинско сребро?

— Да.

— Не, не я виждаш. Там ли е голямото кресло от кафява кожа, където пиеше шери?

— Да.

— Не е — въздъхна нейният глас.

— Нора, стига с това „да“ и „не“!

— Малко е да се каже „стига“, Чарли. Не можа ли да се сетиш? Не чувстваш ли какво е станало с Грайнуд?

Обърнах се с някаква болка. Поех странния въздух.