Изтеглих нишката си. Нямах никакво желание да си търся белята с излишно нахалство. Чрез своето Логрус-зрение, което поддържах още от последните бурни събития в Амбър, установих, че Корал е обгърната и проникната от излъчването на по-висшата версия на Лабиринта.

— Защо? — попитах простичко.

Не бях удостоен с отговор. Корал трепна, после тръсна глава, погледна ме и попита:

— Какво стана?

— Ти задряма — отвърнах аз. — Нищо чудно, след приумиците на Дуоркин и целия стрес…

Корал се прозина и отново се отпусна в леглото.

— Да — промърмори тя едва чуто и след това наистина заспа.

Свалих ботушите и по-неудобната част от облеклото си. Опънах се на леглото до нея и дръпнах завивката върху двама ни. И аз бях уморен. Освен това ми се искаше да прегърна някого.

Не знам колко време съм спал. Мъчиха ме мрачни, вихрени сънища. Лица — човешки, животински, демонични — се въртяха около мен и нито едно от тях не се отличаваше с особено ведро изражение. Дървета падаха покосени и в клоните им лумваха пламъци, земята тръпнеше и се разцепваше, морета кипяха и от повърхността им се издигаха гигантски вълни, които заливаха сушата, луната бе оплискана с кръв и отнякъде долиташе неистов вой. Нещо ме викаше по име…

Могъщ вятър тласкаше кепенците с все сила и те се удряха с гръм и трясък в дървените каси на прозорците. В съня ми в стаята се промъкна някакво създание. То се сви на кълбо до леглото и започна тихо да повтаря името ми. Сякаш цялата стая се тресеше. Спомних си Калифорния. Като че ли бе започнало земетресение. Писъкът на вятъра се превърна в рев и чух как някъде отвън се прекършват дървета и рухват кули…

— Мерлин, принце от рода на Сауал, принце на Хаоса, събуди се — казваше създанието, скърцаше със зъби и започваше отново.

След четвъртото или петото повторение изведнъж ми просветна, че това вече може и да не е сън. Отвън долитаха крясъци. Стаята просветваше от ярките пулсации на мълниите, последвани от почти мелодичния грохот на гръмотевиците.