Още преди да отворя очи, преди да помръдна, призовах едно защитно заклинание. Звуците бяха реални, а на пода лежеше съвсем истински, изскубнат от пантите капак на прозорец. Създанието до леглото също беше от плът и кръв.

— Мерлин, Мерлин. Събуди се, Мерлин — повтаряше то. Беше с дълга муцуна, заострени уши, впечатляващи зъби и нокти, сиво-зелена козина, големи очи и блестящи от влагата, ципести крила, прибрани към тялото му. Не можех да преценя по изражението му дали се хили, или гримасничи от болка. — Събуди се, Господарю на Хаоса.

— Ти ли си, Грайл — казах аз, обръщайки се по име към стария слуга на семейството ми в Хаос.

— Да, господарю — отвърна съществото. — Същият, който някога те научи да играеш на Танца на кокалите.

— Мътните да ме вземат!

— Първо работата, после удоволствието, господарю. Последвах черната нишка по дълъг и ужасен път, за да те открия.

— Но нишките не могат да достигнат чак дотук — отбелязах аз. — Не и без да бъдат тласнати с невероятна сила. А може би дори тогава няма да се доберат до това място. Как успя да ме откриеш?

— Сега е много по-лесно от преди — каза Грайл.

— Как така?

— Негово Величество Суейвил, кралят на Хаос, тази вечер ще заспи с Повелителите на Мрака. Изпратиха ме, за да те отведа за церемонията.

— Веднага ли трябва да тръгна?

— Веднага.

— Аха. Ами, добре. Разбира се. Само да си събера нещата. Как се случи това?

Обух си ботушите, навлякох остатъка от дрехите си и закачих меча си на колана.

— Аз, разбира се, не съм запознат с подробностите. Все пак всички знаеха, че той не е добре със здравето.

— Искам да оставя бележка — казах аз.

Той кимна.

— Кратка, надявам се.

— Да.

Надрасках на един лист от писалището следното: „Корал. Викат ме спешно по семейни дела. Ще ти се обадя.“ После сгънах листа, пъхнах го в ръката й и възкликнах: