Отвъд сумрачното дере започваше смърчова гора, вдясно между пролуките се мярна църквата, после дърветата пак я заслониха. Наблизо крякаше ято врани. От притъмнялото небе ръмеше дъжд. Под надвисналите клони на смърчовете се червенееха мухоморки. Скоро почнаха да се появяват обрасли с трева гробове, с посивели от времето, разкривени кръстове. Гробища… Някои надписи Берг успяваше да прочете. Погледът му равнодушно отбелязваше дати, полуизтрити изречения от евангелието, думи, изпълнени с печал и скръб. И изведнъж сърцето му оглушително затупа: сред храсталаците се белееше новичък кръст и на него бе надраскано — „Берг“.

Гробът бе толкова пресен, че дори глината още не се бе втвърдила. Тръпки побиха Берг: тук ли щяха да го убият, в това време, да го заровят и… Едва усмири разтуптялото се сърце. Глупости! Дори и да го убиеха тук, във всеки случай ще е по-късно, а този човек е вече умрял! И изобщо няма никаква загадъчност, просто съвпадение на разпространено име. В Шотландия е имало десетки поколения макферсоновци. Възможно е и берговият род да е толкова стар и някой от тях да е живял по тия места. Но това означава… това означава, че има изгледи да се срещне с… Разбира се, а нима не го знаеше предварително.

Отдалечавайки се бързо от гроба, Берг се замисли. Една проста аритметика — всеки има двама родители, четирима дядовци и баби, осмина прадядовци и баби, шестнайсет пра, пра…, повече от хиляди прадеди до десето коляно, а какво остава за най-дълбоко минало. Даже, ако се има пред вид кръстосването при далечно родство, то вероятно повечето от жителите на всяко европейско селище сега са му близки роднини — на него, Берг от двадесет и първия век. А някакъв си там Гай Юлий Цезар той може съвсем свойски да поздрави.