Страшно нещо е това генетиката.

Както и да се самоуспокояваше, срещата остави у него неприятно чувство. Той побърза по-скоро да отмине гробището. Та представете си само — далечен прародител му е бил всеки двадесети (десети, седми) погребан тук човек! Побиха го тръпки при мисълта, че неговият облик, характер и самото му съществуване виси на такава нетрайна нишка… Ако в същото това средновековие някой не се е срещнал, или — да речем — не се е скарал с някого, даже в този град, където отива той сега, то и него, Берг може би нямаше да го има. Или поне очите му щяха да имат друг цвят, той самият — друг темперамент, друга съдба…

Впрочем, това е една от причините, поради която на нито един човек досега не се е разрешавало да се връща в миналото.

Берг си възвърна душевното равновесие едва когато пътечката го изведе отново на пътя сред ширналия се простор. Задуха вятър. Отвъд завоя течеше малка мътна река. Кален мост водеше до некрасиви крепостни порти. Берг замря, щом съзря назъбения силует на градските стени. Те са. Веднага позна известния му от снимките профил на „Дебелата Дева“. Значи имаше късмет: озовал се бе почти в нужното му време, защото в десети век тази кула още не е била построена, а в четиринадесети е била вече разрушена от войните на херцог Беркелевски. Значи костюмът му, общо взето, отговаряше на епохата, не бе нужно да се преоблича в храсталака.

Извади от торбата запасните костюми, заля ги с течност, която по вкус и цвят напомняше вино и, след като се увери, че тъканта се е превърнала на прах, се запъти към моста.

Още щом стъпи на моста, разумът му се избистри, страничните мисли отлетяха. Й все пак понякога му се струваше, че стига само да тръсне глава и…

Но не, кучетата, които се спуснаха към него, като премина моста, бяха съвсем реални. Цяла сюрия — мръсни, крастави, шугави. Пълзяха по земята и лаеха дрезгаво.

„Ама че история! — стискайки здраво пръчката, помисли си Берг. — Аз нямам и понятие как би се държал един средновековен пътник при среща с… И защо ли лаят?“