
Събудило го тихо подсвирване. Вух му напомнял за своето дружеско присъствие.
— О, чудесно е, че те има, Вух, едва сега разбирам колко е хубаво, че си при мене, а по-точно казано — в мене! — извикал Автоматей, съвземайки се от дълбокото небитие. Огледал се наоколо. Слънцето светело, морето още се вълнувало, но вече ги нямало страшните вълни, мъглите и дъждът. За съжаление обаче с тях изчезнал и корабът. По всяка вероятност бурята бушувала през нощта с неизразима сила, защото подхванала и отнесла в открито море лодката, която спасила Автоматей. Скочил той на крака и започнал да тича по брега, за да се озове след десет минути на същото място. Намирал се на безлюден остров и то много малък. Положението му не било розово. Но какво от това, щом си имал Вух! Осведомил го веднага за установените обстоятелства и го помолил за съвет.
— А! Е! Скъпи мой! — казал Вух. — Лоша работа! Чакай да помисля по-сериозно. Какво всъщност искаш?
— Как какво? Всичко: помощ, спасение, облекло, средства за съществуване, защото тук няма нищо освен пясък и скали!
— Хм! Така ли? Убеден ли си в това? А не се ли търкалят някъде по пясъка сандъци от разбития кораб, пълни с прибори, интересни книги, облекло за различни случаи и барут?
Автоматей обиколил тичешком надлъж и нашир плажовете, но не намерил нищо, нямало и една треска, отцепила се от кораба, който вероятно потънал като камък.
— Казваш, че няма нищо ли? Хм, много странно. Богатата литература за живота на безлюдни острови доказва неоспоримо, че корабокрушенецът винаги намира наблизо брадви, гвоздеи, сладка вода, масло, свещени книги, пили, клещи, пушки и много други потребни неща. Но като няма, няма. Може би има поне пещера в скалите, където да се скриеш?
