Директорът изтри запотените си длани.

Антаресците винаги бяха точни до секундата, затова той предварително стана, за да посрещне госта на вратата. Междувременно съвсем се преобрази — закрачи с уверената стъпка на домакин, с ведра и спокойна усмивка на енергичното си лице.

Съдейки по всичко, чужденците можеха мигновено да се преместват където пожелаят — пространството и стените не представляваха преграда за тях. Но при среща с хората от Земята те никога не се възползуваха от това. Секретарят отвори външната врата и антаресецът се плъзна в кабинета като че ли на колела. Призматичните му очи както обикновено гледаха встрани, когато след обичайните поздрави той се плъзна и седна в предназначеното за него кресло. (Те живееха на голяма планета и при ниския си ръст имаха по два чифта ръце и крака). Антаресецът седна и притихна — мъничък, приличен на скакалец.

— Честно казано, не знам с какво да започна — директорът с усилие преглътна. — Наближава времето на вашето отпътуване. А у нас, на Земята, имаме обичай да подаряваме на госта си нещо за спомен. Още повече на такива далечни и скъпи гости. Но доколкото разбрахме, вие нямате такъв обичай. Това е първата трудност, която бихме искали да обсъдим.

— Подобен обичай съществува и у нас…

Гласът прозвуча глухо, като че ли идваше изпод земята, тъй като антаресецът не отвори уста. Атмосферата на тяхната планета беше смес от убийствени за хората газове и земният въздух никак не им понасяше (иди, че разбери как минават тук без скафандри и маски!).

— Но този обичай едва ли е приложим при взаимоотношения между планети.

Вежлив и категоричен отказ. Директорът наведе глава в знак на разбиране.

— Става дума за друго — каза той. — За личните подаръци на екипажа. Това, надявам се, не противоречи на вашите правила?

— Трудността е, че подаръкът според вашите обичаи предполага ответен подарък.