Да, ще трябва да се предаде. …Какъв тъжен изглежда денят зад прозореца! И тези еднообразни здания, този…

Ами ако…

Директорът присви очи.

— Няма ли да ви затруднят техническите въпроси по транспортирането? — попита той рязко. — А ако това нещо е обемисто, трудно уловимо?

— Нека тази дреболия не ви вълнува.

— Тогава погледнете през прозореца. Виждате ли този смог. За нас той няма цена, пък и полза нямаме от него. Това е нашият дар. Всичкият пушек на Земята!

Директорът изтощено се отпусна в креслото. „Да става каквото ще!“ — помисли си той в порив на дръзко отчаяние.

— Благодаря.

В гласа на антаресеца сякаш се прокрадна — или така му се стори? — нотка на топлота. Директорът подскочи удивен.

— Благодаря. Вашият смог — това е планинският въздух на нашата планета, от който така дълго бяхме лишени в своите пътешествия. Вие ни направихте смел и великодушен подарък.

Смел?! Директорът не повярва на ушите си.

— Да, смогът — това, разбира се… — промълви той. — Макар че, от друга страна… ъ-ъ… така да се каже, фигуративно…

— Точно така — каза антаресецът. — Разумът укрепва при преодоляване на пречките, а смогът представлява за вас сериозна пречка и разбираме колко трудно е за вас да се откажете от фактора на прогреса, макар че той е толкова горчив и тежък. Ето защо, ако вие искате да промените своето решение…

— Не, не! — размаха ръце директорът. По дяволите факторът. Трудности, ей богу, си имаме достатъчно, така че не се безпокойте.

— Независимо от всичко, ние сме ви много задължени — Антаресецът като че ли поклати глава, макар и да нямаше глава в земния смисъл на думата. — Време е да се сбогуваме. Сега ще трябва сериозно да обмислим нашия подарък.

Директорът се сбогува.

— Безкрайно съжалявам, че ви създадох затруднения с моя проблем.

Щом като вратата се затвори, радостен, той възкликна: — Великолепно!

„Каква странна логика все пак…“ — пробягна в ума му.