Антаресецът безстрастно чакаше. „Ненавиждам го — стисна зъби директорът. — Винаги, от самото начало съм го ненавиждал. Просто се боях да си го призная.“

— С ваше позволение трябва малко да помисля — каза той на глас.

— Моля, аз не бързам.

Те никога не бързаха. Не натрапваха своето мнение. Но винаги ставаше така, както те искаха. Сега е късно да отстъпва. Трябва да измисли подарък или да признае още едно свое поражение. Толкова глупаво ли беше намерението му да бъде полезен на хората, макар и с цената на една малка делова хитрост?

… Самонадеян глупак. С кого е тръгнал да се мери! Подарък, подарък… Кое е това на Земята, от което няма полза, което няма цена? Кое? Всяко нещо притежава или едното, или другото. Дори и употребената пощенска марка. Всичко.

— Възниква ново противоречие — въздъхна директорът. — При тези условия, струва ми се, нищо не можем да ви подарим — просто нищо. И ние се връщаме оттам, откъдето почнахме: накърнени са правилата ни за гостоприемство.

— Това е мнимо противоречие.

Мнимо? Да, разбира се. „Ние ще ви подарим планетата Нептун. Е, та? Нито е ценна за нас, нито полза имаме от нея. Подарък, достоен за космическа цивилизация. Не, не върви. Със същото право можем да ви поднесем полярната звезда или галактиката М–82. За нас те нямат цена, нито имаме някаква материална изгода от тях.“ Материална — това е важно условие! Какво пък, да вземем да им подарим дружбата си, а?

Директорът вътрешно се подсмихна. И хвърли бърз поглед към антаресеца. Непроницаем, непревземаем, непобедим. Нищо не може да устои на неговия разум. Е, тепърва ще видим.

Той трескаво прехвърли на ум всички богатства на Земята: приливи, почви, сияния, диаманти, ананаси, течения, плажове, палми… Всичко, с което е богато човечеството: ракети, играчки, мелодии, пирамиди, идеи, синхрофазотрони, книги, изкуствени сапфири, картини… Всичко това той прехвърляше на ум като в ценоразпис. Не, няма нищо подходящо.