— Не съм докосвала машината от цяла седмица, защото те тормози.

— Е, не я докосвай още седмица или месец, не я докосвай, докато не се приберем у дома. Проклетото ти вдъхновение може да почака!

Не трябваше да му казвам, че му давам всичките пари, помисли си тя. Не трябваше да му взимам онова оръжие. То го държеше настрана от истинския ми живот, от писането и машината. А сега сама захвърлих защитното наметало на парите, той потърси ново оръжие и намери нещо истинско — машината! О, Господи!

Внезапно обхваната от отново надигналата се вълна гняв, тя го бутна настрана от себе си. Не силно. Просто го бутна. Веднъж, два, три пъти. Не го нарани. Това бе просто отблъскващ жест. Искаше да го удари, може би дори да го хвърли от скалата, но вместо това го бутна тези три пъти, за да демонстрира враждебното си настроение и да покаже, че с разговорите е приключено. После двамата стояха отделно, а конете зад тях тихо потропваха с копита. Нощният въздух ставаше все по-студен, от устите им започна да излиза пара, в колибата на учените кафето вреше на синия пламък и силното му ухание изпълваше осветените от луната висини.

Час по-късно, когато първите пламъчета на зората докоснаха студения хоризонт на изток, се качиха на конете и поеха в засилващата се светлина обратно надолу към погребания от лава град и църква. Когато преминаваха застиналия поток, тя си помисли — защо конят му не се спъне, защо не го хвърли на някоя от тези назъбени скали, защо? Но нищо не се случи. Продължиха нататък. Над хоризонта се издигна червено слънце.

Спаха до един следобед. Тя се събуди, облече се и остана да го чака половин час седнала в леглото, докато той най-сетне се размърда и се обърна — небръснат, много блед от умора.

— Гърлото ме боли — бяха първите му думи.