Главите се вдигнаха сепнато, изгледаха го с разширени очи, пламъчетата се затаиха в ноздрите.

— Наистина ли си третият брат?

Иван вдигна извинително рамене:

— Уви, третият съм! Но нека не правим като в приказките. Минаха тия времена. Глупаво е да се пролива кръв за чужда сметка. На ония еснафи им дай само някой да убива чудовища заради тях. Пък ти си всъщност едно добро чудовище.

— Какво, какво съм? — зинаха от изумление трите глави.

— Ами да, ти си едно много добро чудовище. Веднага те разбрах.

— Първо, не съм чудовище, а змей — пуснаха главите по едно-две плахи пламъчета. — И второ…

— Добре де, змей — все тая! Важното е, че си добър и ще се отместиш сега да взема съкровищата.

— Не съм добър — изпръхтя чудовището. — Хайде, махай се, да не стане като с братята ти!

— Ти май забрави, че съм третият — потупа Иван ножницата си. — Размисли малко, пък тогава решавай! Давам ти три минути да си помислиш, на глава по минута, после ще заиграе мечът.

Трите глави се изгледаха една друга изпитателно в очите. Дългите им шии бяха се извили като три гигантски въпросителни.

— Какво си въобразява тоя? — рече лявата на другите две. — Аз съм дори един много лош змей, няма по-лош от мене!

— Не пресилвай нещата! — възрази й дясната.

— Аз съм си аз — съвсем нормален змей! — рече средната глава.

— Лош съм! — викна по-високо първата и пусна няколко гневни пламъка.

— Стига ма — надвика я дясната. — Ядосана си, защото си гладна. Утре друга песен ще запееш.

— И ти ще запееш утре друга песен — озъби й се оная. — Утре аз ще ям кравата.

Средната глава се обади смутено:

— Странна работа, едната ми половина твърди, че съм добър, другата — че съм лош.

Но двете не я чуха, защо вече се караха. Наричаха се с думи, каквито Иван никога не би дръзнал да употребява — с действително чудовищни думи, и само тук-таме сред тях изплющяваше като камшик по някое «добър-лош, добър-лош!»