Иван разбра, че тая дискусия няма да свърши скоро, измъкна меча си и ревна:

— Я затъкни тия уста! Добър змей си и толкова! Но си глупав. Впрочем не се обиждай, те всички добряци са си и малко глупави. Ти ми кажи на мене за какво са ти тия съкровища! Понятие си нямаш от съкровища, а си седнал да ги пазиш! За кого ги пазиш? И от кого ги пазиш? Ха кажи де!

Трите глави се загърчиха в затруднение на дългите си люспести шии. После дясната изръмжа троснато:

— Хранят ме, затова ги пазя. А теб за какво са ти?

— Видях аз колко те хранят — каза Иван и спокойно си засвива цигара. — Но това е вече разговор. Знаех си, че ще се разберем. Слушай сега да ти обясня. Аз съм от ей оня град долу в равнината. Много сме бедни. Виж ме само какъв тютюн пуша! Земята е сушава, населението ни ще измре от глад. А с тия съкровища ще докараме вода за нивите си, ще построим фабрики, ще си направим болница и училище, ще заживеем човешки. Както виждаш, за добро дело съм дошъл.

— А аз? — попита чудовището.

— Ти ли? Твоята е лесна. Ще дойдеш с мен. Като забогатеем, така ще те храним, че ще се пръснеш от ядене. Никоя от главите ти няма да оставяме гладна. Но хайде, стига пазарлъци, че ме сърбят вече ръцете за работа. И не забравяй все пак: аз съм третият!

— Сигурен ли си, че си третият?

— Колко пъти ще ти го казвам — ядоса се Иван. — Толкова поне мога да броя.

Змеят вдигна чудовищната си лапа, почеса поред трите си глави, почвайки от лявата, след това се отмести от пещерата с тройна въздишка:

— Добре, но на твоя отговорност!

Иван запретна ръкави, изнесе от пещерата всички съкровища, натовари ги на широкия гръб на змея, качи се сам отгоре и го подкара към равнината.

Отначало хората се изпокриха с ужас, но щом разбраха каква е работата, в бедняшкия град настана голямо веселие.