— Я да видим сега какво се е получило! — рекох им малко с недоверие и малко надменно, а всъщност се вълнувах и бях нетърпелив, както всеки обикновен читател, когато с напрежение очаква да се разкрие най-после кой е убиецът.

Трескаво подредих страниците и зачетох:

— Ало, полицията ли е?

— Полицията — отвръща с дистанциращо равнодушие дежурният.

(Ама че начало! С телефон! Що не се гръмне тоя компютър, дето уж съчинявал само неповторими ситуации! Нейсе, все някак трябва да се започне. Да видим по-нататък!)

— Кой там при вас се занимава с убийствата?

Гласът е властен, припрян, но въпросът е на неосведомен човек и това раздразва дежурния.

— Има си отдел.

— Свържете ме с началника!

— За какво ви е?

— Ще го кажа на него.

— Ако се касае за престъпление, трябва на мен да го съобщите.

— За това се касае, но с него искам да говоря.

При това положение дежурният е почти в правото си да отвърне:

— Няма го. И заместника му го няма.

Обаждащият се, като всеки лаик, е доверчив.

— Добре, запишете тогава и му докладвайте. Аз съм професор Пауел, Жискар Пауел. Улица «Занзибар» 23. Току-що убих жена си. Беше точно девет часът и трийсет и две минути. Искам да се предам доброволно…

— Че елате и се предайте! — прекъсва го дежурният, спрял да записва.

— Имам още малко своя работа, но вие изпратете хора след час-два. Дотогава ще я свърша. Запишете времето на обаждането ми, държа следствието да знае, че веднага съм се предал. Сега по моя часовник е девет часът и трийсет и шест минути. Записахте ли?

— Добре, добре — изръмжа дежурният, защото сега пък звъни съседният телефон, а вторият дежурен е отишъл от половин час за кока-кола. И посягайки към другата слушалка, си мисли, че тоя свят не само с престъпници се е препълнил вече, но и с всякакви идиоти.