За негово оправдание трябва да поясним, че в полицията наистина често се обаждаха разни психопати, които клеветяха или съседите си, или себе си за неизвършени престъпления. Ето защо той се сети за професора чак на обед, когато срещна началника на отдел «Убийства» в служебния стол-ресторант. Началникът не познаваше такъв професор и сержантът се учуди: «Мислех, че е ваш познат, защото взе да си прави шеги, като му казах, че ви няма.»

Началникът оглеждаше с интерес ниско подстригания череп на сержанта. Освен прочут криминалист, той беше любител-палеонтолог и такъв череп би обогатил добре колекцията му от кости на питекантропи, но за съжаление въглеродният метод веднага щеше да разкрие, че не е праисторически. През това време «черепът» му разказа шегата на професора.

— Не го познавам — повтори началникът, палейки следобедната си лула. — Но ако се обади пак, свържете ме.

Професорът позвъни точно в 13,30 часа. Началникът тъкмо пиеше кафето си и прелистваше една книга за разкопките в Централна Африка, а професорът започна направо кавгаджийски:

— Ама защо не пращате хората да ме арестуват, господин началник? Не ви ли докладваха?

— Слушайте, господине… — кимна началникът.

— Пауел. Жискар Пауел.

— Палеонтологът ли? — сепна се началникът. — Известният палеонтолог? — И бурно се възрадва, щом чу потвърждението. — Ей, знаете ли откога търся да се запозная с вас! Четох за вашата експедиция в Нова Гвинея…

— Друг път, господин началник. Нека свършим сега моята работа!

— На вашите услуги съм, господин професоре!

Професор Пауел повтори съобщението, което бе направил на дежурния.

— Хъм. Така значи… — измънка началникът. — Знаете ли какво, господин професоре, в момента има при мен хора, аз ще ви се обадя след десетина минути. Нали сте в къщи?