Минутите му потрябваха, разбира се, за да поиска нужната справка и да преглътне неприятната изненада, че ще трябва да се срещне с известния палеонтолог служебно. И в двата случая го губеше като мечтан събеседник; ако беше истина, професорът щеше да иде в затвора, ако беше откачил — в лудницата. Оставаше минималната надеждица, че може да е шега на друг човек, но и тя изчезна, щом извъртя дадения му номер на телефона. Обади се същият делови и авторитетен глас: «Слуша Пауел.»
— Значи вие, господин професоре, сте убили жена си? И как я убихте?
— Всъщност не исках много силно да я убивам…
— Как много силно?
— Да я ударя, исках да кажа.
— С какво я ударихте?
— Ама вие по телефона ли ще водите следствието? — каза раздразнено професорът.
Началникът забрави за миг с кого разговаряше, сряза го:
— С какво я ударихте, ви питам?
— С кокал от динозавър.
— С кокал от динозавър! — викна инспекторът, който нямаше в колекцията си нищо динозавърско. — От какъв динозавър?
— Игуанодон.
— Игуанодон — въздъхна завистливо инспекторът. — Ех, игуанодон! И какво стана?
— Пречеше ми да работя, ядосах се и…
— Исках да кажа, не се ли счупи?
— Кокалът е здрав, но жена ми…
— Къде е сега тя?
— На дивана.
— Викахте ли лекар?
— И аз мога да позная жив ли е някой или не. Пък вие нали ще пратите?
Началникът изпъшка:
— Защо я убихте бе, човек?
— Господин началник, нямам сега какво друго да ви казвам. Пък ми трябват и още десетина минути да изчета едни коректури.
— Искам да кажа, защо точно сега бе, господин професоре! Знаете ли колко работа си имаме! Добре, свършете си там коректурите, ще се чуем пак!
Той затвори телефона и си рече с примирението на дългогодишния криминалист: Ама че идиотщина! Порядъчен човек, полезен за науката и изведнъж… убиец! То жената винаги може да те накара и цял динозавър да хвърлиш по нея, ама на, улучил я! Игуанодон! Интересно, какъв ли е кокалът? Ще трябва да се приложи към делото, корпус деликти, но да заровиш такава ценност в архивите!… Това е, имат си хората всякакви кокали и правят с тях каквото си щат!…