— И какво? — запитах аз.

— И — помпозно продължи Оливър Харди — крайното заключение е, че ние никога не сме се раждали, никога не сме умирали, но въпреки това ни има. Каква страхотна прилика има между нас и Вселената!

— Точно така! — обади се Стан.

В този момент телевизорът в отсрещния край на кръчмата нададе остър писък и изпълни екрана си с цветове.

— Последни новини — разнесе се погребален глас. — Пристигнаха Вредителите!

— Вредителите ли? — учудих се аз. — Какво увреждат?

— Нас — удари се по гърдите Оли.

— Но защо някой ще иска да ви уврежда?

Всички вперихме погледи в телевизора. Пред хотела ни се беше струпала мълчалива тълпа, която сега влезе във фоайето и пое нагоре към мецанина.

Множеството нахлу в бара, без да издаде нито звук. Очите им горяха, но чакаха с надеждата да открият филмовите неверници, библейските дегенерати, вмирисаната плът Христова. Имаха много имена за врага, но единствено тези бяха изписани на малките картончета, предавани от ръка на ръка.

Настъпи миг на паника. Страхувах се, че Стан и Оли ще бъдат разкъсани на целулоидни парченца. Но…

Лаурел и Харди изчезнаха.

— Какво стана, по дяволите?… — ахна Майк.

— Да, какво? — Претърсих празното пространство, а тълпата се изниза през другата врата на бара, като остави след себе си стотици листовки:

Гледах листовките, докато тълпата с разочаровано мърморене си замина.

Лаурел и Харди се появиха отново.

— Как ти се сториха? — обади се Оливър Харди.

— Къде бяхте?

— Тук! — изписука Стан и рязко отметна перчема си. Лицето и тялото му изчезнаха, появиха се отново, пак се стопиха и отново изникнаха пред нас.

— Дигитална маскировка? — извиках аз.

— Почти — отговори Стан.

— Стенли — скастри го Харди. — Уважаеми господине, имали ли сте някога пластмасова линийка с картинки на динозаври?