— Да!

— И какво става, когато завъртите линийката?

— Динозаврите се надигаха, после се смаляваха, изчезваха… Господи! Това ли сте вие? Как действате?

— Нещо подобно — обяви Харди. — Може да се каже, че сме отпечатани върху атмосферен лещовиден отвор. Погледнати отпред, ние сме цели. Погледнати отстрани — voila! — Харди изчезна и се появи, изчезна и се появи.

— Проклет да съм — каза Майк.

— Значи сега ви виждаме отпред, а тълпата ви е видяла отстрани?

— Да! Никога не сме пристигали, никога не сме си тръгвали. Никога не сме се раждали и никога няма да умрем. А сега за Вредителите. Защо им е да ни Увреждат нас двамата със Стенли?

— Защо?

— Защото тези Религиозни отмъстители ни мразят, тъй като твърдим, че Вселената е невъзможна. — Оли разбърка джина си с пръст. — Казват, че Създателят е подпалил фитила на Големия взрив. Но тъй като сме видели Вселената с големина милиарди светлинни години, двамата със Стан сме слепи, затова…

— Искат да ни Увредят. — Стан изписа името си във въздуха с носа си и направи заврънкулка.

— Както и Джийн Кели — важно продължи Оли, — Гарбо…

— Джийн Кели! — извика Майк. — Гарбо? Ниночка?!

— Гарбо се смее. Скоро ще дойде.

— А има ли много… — започнах аз, но смутено млъкнах.

— Има ли много други Лаурел и Харди ли? И да, и не.

— Едновременно?

— Защо не? Други Стан и Оли да се мотаят из космоса? Какво лошо могат да направят и десетина като нас?

— Но, но, но… — заекна Майк.

— Никакви „но“, драги ми господине. — Оли погледна бомбето си, сякаш бе някаква кристална топка. — При толкова много чакаща лекарството си меланхолия из всички светове трябва да има десетина Стан и Оли. Самотата може да завърлува отново и да засегне милиони.

— Зная… — каза Майк.

— Не знаете, драги ми господине, затова ще продължа. Когато скептиците ни питат, ние отричаме нашето ДНК родство. Ние сме единствените черно-бели духове, спуснали се от Лазаровия интернет.