Извиках навигатора — нисък, тъмнокос, неентусиазиран.

— Маккарти, намери ни орбита, която да ни отведе достатъчно близо до това нещо, за да може добре да го хванем с камерите.

— Слушам, капитане — каза той и взе лентите.

По-късно, докато маневрирахме към съответната орбита и ускорявахме до необходимата скорост, Соренсен съобщи:

— Някакво смущение на Титан, сър.

— Буря? Или леден вулкан? — попитах аз.

— Трудно е да се каже — отговори той. — Улавям го само на екраните. Силно съсредоточаване на атмосферна турбулентност.

Свих рамене.

— Вероятно буря. Проверявай периодично. Съобщи ми, ако се окаже нещо наистина интересно.

Следващото интересно нещо, на което се натъкнахме обаче, беше източникът на звуците, който се мъчехме да проследим. Дремех на койката си, след като бях проверил дали не са се развалили алкохолните дажби на екипажа, когато Маккарти ме разтърси и ме събуди.

— По-добре да дойдете и да го погледнете, капитане.

— Какво? — измърморих аз.

— Май че открихме истински извънземен артефакт — каза той.

Станах и отидох до екрана, където фокусирах обекта. Нямах никаква представа за мащаба, но беше тъмен метален спътник. Изглеждаше като два тумбести конуса с долепени основи. Носеше се над равнината на пръстена и долният му връх сияеше с блестяща светлина, която святкаше надолу към самия пръстен.

— Какво, по дяволите, мислиш, че е това? — попитах го аз.

— Не знам — отговори той. — На синхронна орбита е — сега се съгласуваме с нея, — а това е кохерентна светлина. Определено е източникът на предаването.

Отново се заслушах в звуците, които се издигаха до кресчендо.

— Капитане! — извика Соренсен. — На Титан има още по-голяма активност. Сега е в горната атмосфера и…