— Майната му на Титан! — рекох аз. — Записваш ли това нещо?

— Да, но…

— Отбелязваш ли всичко, което може да бъде отбелязано?

— Да, сър.

— Добре. За Титан ще говорим по-късно. Един извънземен кораб е безкрайно по-важен от метанова буря.

— Разбрано, сър.

Наблюдавахме с часове и прилежността ни бе възнаградена — видяхме внезапна необикновена маневра на наблюдаваното тяло. Тя беше предшествана от рязко спиране на предаваните звуци. Бях ги пускал в контролната зала дни наред с надеждата, че потапянето в тях може да роди някаква идея за характера им. Освен това те не бяха неприятни с високите и ниските си тонове, с неочакваните си темпа и глисанди. Щом спряха, бях моментално поразен от тишината. Вниманието ми обаче бързо бе привлечено от друго, тъй като светлината от спътника, който сега вече напредваше по орбитата на пръстена C, внезапно бе угаснала.

В същото време, когато забелязахме това, спътникът се изстреля нагоре, ускори се в направление, перпендикулярно на плоскостта на пръстена.

— Не го изпускай от очи! — извиках аз. — Не можем да го оставим да си отиде.

Маккарти и Соренсен хукнаха да изпълняват. Чудех се дали самите ние може да сме задействали някои от проклетите му предупредителни механизми.

— Сменя си курса, сър! — извика Соренсен.

— Не го губи, за Бога! — ревнах аз.

— Сякаш се насочва навътре в системата — каза той после.

— Е, и това е нещо — отговорих. — Щом установиш курса му, съгласувай и нашия с него.

— Слушам, капитане. Между другото, Титан…

— Стига с тоя Титан! Следвай спътника!

Това се оказа по-лесно, отколкото смятахме, защото щом корабът пресече пръстеновата система, се установи на нова синхронна орбита точно под разредения, преплетен пръстен F. Когато го проследихме и тръгнахме натам, най-после се обърнах към Соренсен и казах: