— Добре. Каква беше работата с Титан?

Той се усмихна.

— Нещо като голям кораб се издигна над атмосферата му преди известно време, сър — обясни ми той. — Дори и сега е насочен към северното полукълбо на Сатурн.

— Какво?

— … по-нататък — продължи Соренсен — сякаш влачи голям, плосък, кръгъл предмет с метален произход.

— Засне ли го?

— О, да. Проследих го на помощните екрани.

— Да го видим.

Той отиде до един страничен екран и зачука по клавиатурата.

— Тук има особено добра последователност… ето! — каза той, щом образът изплува. Изведнъж удари един клавиш и петното се проясни за нормално време. — Тук.

Видях клинообразния кораб над набразденото и петнисто злато на планетата. Зад него беше огромният диск, за който говореше Соренсен, и бавно се обръщаше. След няколко секунди отгоре му падна светлина, сякаш за да разкрие…

Пръстът на Соренсен се заби отново и образът замръзна.

На диска имаше изображение. Гигантско четириоко лице с две къси антени, които стърчаха от челото му.

Поклатих глава.

— Какво прави в момента? — попитах аз.

Той се прехвърли от лентата към положението на кораба в реално време, който се движеше по спирала навътре, вече много по-близо до планетата.

Чакахме доста дълго, докато зае подходяща орбита и достигна височината, която явно целеше. Ние чакахме. Той чакаше.

Много по-късно Маккарти обяви:

— Нещо става!

Свеж приток на адреналин ни залепи отново за екрана. Дискът беше освободен от кораба и докато се движеше към планетата, корабът се ускори. Следяхме омагьосани напредването му, докато дискът слизаше така, че изчезна напълно в черния пръстен, който бяхме забелязали по-рано. Пръстенът се стесни и скоро след това също изчезна. Корабът затвори орбитата си около планетата и пое обратно към Титан.

— Капитане! — каза Маккарти. — Артефактът!