Носени тихо във въздуха, тайно поглеждаха стотиците лица на скъпи приятели, които щяха да останат тук, стоящи в рамките на осветени прозорци, които преминаваха отдолу сякаш отнасяни от вятъра; сякаш самото Време ги бе подхванало с дъха си. Нямаше дърво, което да остане неразгледано — та нали върху тях бяха издълбавали стари признания; плъзгаха се над всеки тротоар и блестящите от слюда игрища. За първи път осъзнаваха колко прекрасно е градчето им. Кръжеше под тях като вечерна въртележка с откъслечна музика от едно или друго място, с гласове, викащи или мърморещи от къщите, осветени от призрачното сияние на включени телевизори.

Двете жени преминаваха като игли, съшивайки едно дърво за друго с парфюма си. Очите им бяха преизпълнени и въпреки това запомняха всяка подробност, всяка сянка, всеки самотен дъб или бряст, всяка минаваща по малките криви улички кола, докато накрая не само очите, а и главите и сърцата им се преизпълниха.

Сякаш съм мъртва, помисли си Джанис. Сякаш съм в гробището в пролетна вечер и всичко освен мен е живо, движи се и се готви да продължи нататък и да ме остави след себе си. Така бе през пролетта, когато бях на шестнайсет — минавах през гробището и плачех за мъртвите, защото са мъртви и не е честно в такава прекрасна вечер аз да съм жива. Чувствах се виновна, че съм жива. А ето че сега сякаш са ме извадили от гробището и са ме пуснали да прелетя само още веднъж над града и да видя какво е да си жив, какво е град и хора, преди отново да затръшнат черната врата отгоре ми.

Леко, подобно на два бели хартиени фенера на нощния вятър, жените се носеха над живота и миналото си, над поляните с блестящите им палаткови градове и над шосетата, по които до сутринта щяха да се движат товарни камиони. Дълго се рееха над всичко това, без да могат да се откъснат.