Когато се спуснаха като по паяжини от звездите и докоснаха осветения от луната паваж пред старата къща на Джанис, часовникът на общината отброи дванайсет без четвърт. Градът бе заспал и домът ги очакваше да се върнат в търсене на техния сън, който го нямаше никъде.

— Нима това сме ние? — попита Джанис. — Джанис Смит и Лионора Холмс от две хиляди и трета?

— Да.

Джанис облиза устни и се изправи.

— Иска ми се да беше някоя друга година.

— Хиляда четиристотин деветдесет и втора? Или хиляда шестстотин и дванайсета? — Лионора въздъхна и вятърът въздъхна заедно с нея в дърветата. — Винаги е било или Ден на Колумб, или Плимут Рок. И проклета да съм, ако зная какво можем да направим ние, жените.

— Да останем стари моми.

— Или онова, което правим в момента.

Отвориха вратата на тъмната топла къща и звуците на градчето заглъхнаха бавно в ушите им. Тъкмо затвориха, когато телефонът иззвъня.

— Обаждането! — извика Джанис и се затича.

Когато Лионора влезе в спалнята, Джанис вече бе вдигнала слушалката и повтаряше: „Ало, ало!“ А операторът в големия град настройваше огромния апарат, който щеше да свърже двата града. Двете жени чакаха — едната седнала и пребледняла, другата права и също тъй бледа, наведена над нея.

Последва дълга пауза, изпълнена със звезди и време, изпълнена с очакване, каквото бяха за тях и изминалите три години. И ето че моментът бе настъпил и бе ред на Джанис да се обади през милиони и милиони мили метеори и комети, далеч от жълтото слънце, което всеки момент можеше да изгори думите й или да изпепели техния смисъл. Гласът й обаче прониза всичко като сребърна игла, премина като кръпки от думи огромната нощ, отекна от луните на Марс. И гласът й намери пътя до един мъж в една стая на един град на един друг свят, отдалечен на пет минути радиовръзка. И посланието й бе: