— Чу ли го? — попита Лионора.

Джанис успя само да кимне.

— Какво каза, какво каза? — възкликна Лионора.

Но Джанис не можеше да го сподели с никого; бе прекалено хубаво, за да го разказва. Стоеше и слушаше отново и отново онази единствена дума, както отекваше в ума й. Седеше и слушаше, и дори не забеляза как Лионора взе слушалката от ръката й и затвори.

После си легнаха, светлините бяха угасени и нощният вятър разнасяше из стаите дъх на дълго пътуване сред мрак и звезди, чиито гласове говореха за утрешния ден и за следващите дни, които няма да бъдат никакви дни, а дни-нощи в безкрайното Време; гласовете им заглъхваха в съня или в безсънното мислене, а Джанис лежеше сама в леглото си.

Така ли е било и преди повече от столетие? Дали жените в навечерието на заминаването в малките градчета на Изток са лягали, без да могат да заспят, чували са пръхтенето на конете в нощта, скърцането на готовите за път фургони, звуците на воловете под дърветата и плача на децата, останали твърде рано сами? Всички звуци на пристигане и заминаване в дълбоки гори и поля, чукането на ковачите, работещи в ковачниците през цялата нощ? И миризмата на бекон и шунка, тежкото клатене на фургоните като някакви натоварени до последно кораби през прериите, изпадналите в истерия кокошки в окачените отдолу кафези, кучетата, тичащи напред в пустошта и връщащи се уплашени назад с отразена в очите им празнота? Така ли е било в миналото? На ръба на бездната, на края на звездната пропаст? Нима разликата е само в това, че тогава е миришело на бизони, а днес — на ракети? Наистина ли е било така?

И докато сънят поемаше мисли и мечти, тя реши — да, наистина, със сигурност, повече от ясно. Винаги е било така и винаги ще е така.