— Здравей, Уил! Джанис се обажда!

Преглътна с мъка.

— Казват, че нямам много време. Само една минута.

Затвори очи.

— Искам да говоря бавно, а ми казват да съм колкото може по-бърза. Затова искам да ти кажа… реших. Идвам при теб. Излитам утре с ракетата. В края на краищата ще дойда при теб. Обичам те. Надявам се, че ме чуваш. Обичам те. Толкова време мина…

Гласът й полетя към онзи невидим свят. Сега, след като съобщението бе изпратено, след като думите бяха казани, й се прииска да ги върне, да ги промени, да ги преподреди, да състави по-елегантно изречение, да се опита по-добре да излее душата си. Но думите вече летяха между планетите и ако можеха да засияят от някакво космическо лъчение, да лумнат ярко, любовта й щеше да освети десетки светове и да стресне нощната страна на Земята с подранила зора. Сега думите вече не принадлежаха на нея, а на космоса, бяха ничии до пристигането им и пътуваха към целта си със скорост сто осемдесет и шест мили в секунда.

Какво ли ще ми каже? Какво ще изрече в своята минута за връзка? Завъртя неспокойно ръчния си часовник, слушалката в ръката й пращеше и космосът й говореше с електрически номера, танци и гласове на полярни сияния.

— Отговори ли? — прошепна Лионора.

— Ш-ш-ш! — Джанис се наведе, сякаш й бе призляло.

И тогава гласът му се разнесе през космоса.

— Чувам го! — извика Джанис.

— Какво казва?

Гласът бе тръгнал от Марс и бе прелетял през местата, където няма изгрев или залез, а единствено нощ със слънце насред чернотата. И някъде между Марс и Земята цялото съобщение бе изгубено, може би от порив на слънчевия вятър или заглушен от дъжд сребърни метеори. Така или иначе, дребните и не така важни думи бяха отмити. И гласът му намери Земята, носейки една-единствена дума.

— …обичам…

И отново последва огромната нощ и звуци на въртящи се звезди и шепнещи помежду си слънца, и туптенето на собственото й сърце, изпълнило слушалката като още един свят в космоса.