Какво ще кажем първо, когато се срещнем — старата банда под знамето? Здравей? Здрасти. Господи, наистина си ти! Как я караш, какво ново, добре ли си? Жени, деца, внуци, снимки… Какво, какво?

Добре де, помисли си той, нали си писател. Измисли нещо, не просто едно здрасти. Нещо тържествено. Напиши стихотворение. И таз добра, да не би да го оставят на мира да го измисли? Ами какво ще кажеш, няма ли да е прекалено — Обичам ви, обичам ви всички? Не. Още по-силно. Обичам ви.

Намали още повече и се загледа напред в сенките.

Ами ако не дойдат? Ще дойдат. Трябва да дойдат. И ако дойдат, всичко ще е наред, нали? Момчета като тях няма да дойдат, ако са имали лош живот, несполучлив брак, каквото и да е! Но ако всичко се е уредило добре, невероятно добре, тогава ще дойдат. Това ще е доказателството, нали? Справили са се чудесно, така че ще си спомнят датата и ще дойдат. Вярно или не? Да!

Настъпи газта, напълно уверен, че всички ще са там. След това отново намали, сигурен, че няма да ги има. После отново увеличи скоростта. Ама че работа, Господи, ама че работа.

Спря пред училището. Колкото и да изглеждаше невероятно, имаше места за паркиране, а под знамето се бяха събрали само неколцина ученици. Искаше му се да са повече, за да прикрият пристигането на приятелите му — нали не биха желали да дойдат и веднага да бъдат забелязани? Той поне не би искал. Бавно разхождане сред обедната тълпа, последвано от голямата изненада. Не е ли така?

Не посмя да слезе от колата, докато от училището не се появи малка групичка младежи и девойки, всички говореха едновременно. Спряха под знамето. Най-после! Сега закъснелите можеха спокойно да се укрият сред тях, независимо на каква възраст са. Измъкна се от колата и отначало не посмя да се обърне. Ами ако никой не дойдеше? Ако всички бяха забравили и всичко се окажеше просто глупост? С мъка се удържа да не скочи обратно зад волана и да избяга.

Мястото около знамето беше пусто. Наоколо беше пълно с ученици, но нито един не стоеше до пилона.