Впери поглед в него, сякаш от това някой щеше да го доближи, да забави крачка, може би да го докосне.

Сърцето му заби по-бавно, той примигна и инстинктивно понечи да си тръгне.

Точно тогава в края на тълпата се раздвижи някакъв мъж.

Възрастен, белокос, бавно стъпващ, с бледо лице. Старец.

Последваха го други двама старци.

Господи, помисли си той, това те ли са? Значи са си спомнили? И сега какво?

Стояха в широк кръг, без да продумат нито дума, не се гледаха, не помръдваха. Цяла вечност.

Рос, това ти ли си? А това там не е ли Джак? Гордън?

Лицата им изразяваха едно и също. Вероятно ги гризеше една и съща мисъл.

Чарли се наведе напред. Другите се наведоха напред. Чарли направи една малка крачка. Другите направиха една малка крачка. Чарли се вгледа в лицата им. Другите направиха същото. И тогава…

Чарли отстъпи. След един безкраен миг другите също отстъпиха. Чарли зачака. Тримата старци зачакаха. Знамето се развяваше и тихо шумолеше на високия пилон.

Някъде в училището иззвъня звънец. Обедната почивка свърши. Време беше да се прибират вътре. Учениците започнаха да изчезват един по един.

Тълпата изчезна и вече нямаше никакво прикритие. Четиримата старци стояха в голям кръг около пилона, на петнадесет-двадесет метра един от друг, като четири букви на огромен компас в яркия есенен ден.

Може би някой от тях раздвижи устни, може би някой примигна, може би някой понечи да пристъпи напред. Белите им коси се развяваха на вятъра. Вятърът пое и знамето, развя и него. Училищният звънец иззвъня отново.

Усети как устните му оформят думите, но не каза нищо. Повтаряше имената — чудните имена, любимите имена — с тих шепот, който само той можеше да чуе.

Решението не беше негово. Тялото му го взе само. Краката му се подчиниха. Отстъпи и се обърна настрани.

От огромното разстояние първо единият непознат, след това и останалите се извърнаха и зачакаха.