Наблюдаваше как бледите стълбове на краката се изправят над камъка й, видя голата сянка да пада върху песъчливата тиня на дъното и протегнатата дебнеща ръка, чу шепота на момчето, зърнало плячката си под камъка. После, докато ръката се стрелваше надолу и камъкът се претъркулваше настрани, Сеси плесна с опашката на взетото под наем тяло, направи мъничка пясъчна експлозия и изчезна надолу по течението.

Настани се под друг камък и се зарови в пясъка, държеше гордо щипците пред себе си; мъничките й очи блестяха като стъклени крушки в черно, а водата на потока бълбукаше в устата й — прохладна, свежа…

Осъзнаването, че Сеси може да е толкова близо, буквално във всяко живо същество, изпълни чичо Джон с безумна ярост. Можеше да е във всяка катеричка или полска мишка, дори във всеки бацил в собственото му болно тяло. Можеше да се всели дори в амеби…

В някои знойни летни следобеди Сеси можеше да се пресели в амеба и да се носи дълбоко в старите уморени тъмни философски води на кладенеца. В дни, когато светът високо горе над неподвижната вода бе същински кошмар от жега, отпечатан върху цялата суша, тя лежеше и потрепваше сънено, свежа и далечна, настанена удобно на дъното. Високо горе дърветата бяха като горящи в зелен огън образи. Птиците приличаха на бронзови щампи, потопени в мастило и отпечатани в мозъка ти. Къщите изпускаха пара като торища. Затръшването на вратата наподобяваше пушечен изстрел. Единственият приятен звук през палещия ден бе астматичното хъркане на водата в порцелановата чаша, всмуквана между порцелановите зъби на някоя кльощава като скелет старица. Високо горе Сеси чуваше острото тракане на обувките й и стенещия глас на жената, сваряваща се под августовското слънце.